ненаписана поема (или защо не се влюбих в теб)

тя спи.
светът лежи върху миглите й,
както тежи върху раменете й
и аз искам да го поема
вместо нея,
протягам ръце да хвана
прашинките върху миглите й,
но тя отваря очи
и аз отдръпвам ръце
като дете,
което са хванали да краде
нещо не-негово:
нейната сила
сама да подпира
собствения си
свят.

тя говори.
аз се превръщам в глобус,
който се върти около нея,
а тя разказва
за държави и столици,
прави грешка,
но аз не я поправям,
защото си мисля:
тя знае всичко
и дори когато не знае всичко,
нека си мисли, че е така.
но глобусът в мен
спира внезапно
и се чувствам като престъпник,
лишил я от правото й
да се учи
от грешките си.

тя обича.
не мен.
аз се вкопчвам за нишките,
които водят към нея:
като паяк, който плете
дома си, разрушен
от метла.
но покривът всеки път
ми се срутва в ръцете
и аз спирам
да строя дом за мене и нея,
защото
нея я няма,
а дом за един
не е Дом.

25 април 2014