това е ужасно непоетично,
но пък ужасно го обичам.




аз ти казах:
'липсва ми как в българия,
когато видя познат на отсрещната улица,
му изкрещявам името,
затичвам се към него
и го прегръщам.
и не се чувствам неудобно.
а тук сякаш съм заклещена
от очакванията на другите
да се държиш сковано и прилично,
да не си изразяваш емоциите.'
и ти ми каза:
'направи го,
ще се отдалеча от теб
и ще се направя, че не те виждам,
ти се развикай.'
и на пешеходната пътека
ти ми обърна гръб
и бързо тръгна в другата посока,
виждах на ъгълчето на устните ти 
как се усмихваш.
[такава усмивка имаш..]
и си мислех за онова, дето
ако стоиш някъде сам сред тълпата,
си мисли, че очакваш някого
и го търсиш сред лицата.
и те догоних, 
и извиках
'ЧАРЛС!'
затичах се
и те прегърнах.

никой около нас не забеляза.
и ти каза:
'виждаш ли,
същото е.'