когато дойде, в мен все още болеше.

изправях се бавно, навън все валеше.

когато дойде, аз не вярвах, че още

ще мога да скачам във локвите нощем.

обувах ботушите и плахо, и бавно

се учех да стъпвам - но само по равното!

когато дойде, не вярвах, че повече

небето над мене ще бъде безоблачно.

когато ти, щастие, плавно пристъпи

забравила бях дори и лика ти,

забравила бях как отново да вярвам,

когато ми казваш: “хей! тук съм. оставам.”

когато дойде… ти не питаш. ти сядаш. 

ти нежно, ти сигурно към мен се протягаш.

хей, щастие. обич, прегръдка и сила.

прости ми, че в тебе се бях усъмнила.

4 юни 2024

 Този град, във който се влюбих,

защото бях влюбена в тебе. 

Да те намеря, да се изгубя,

но пак да си пристан последен.

Да крача бавно, да дишам тежко,

да не знам къде се намирам.

На картата като малка пешка

до царя все да умирам.

Да обичам всяка негова роза,

и всяка дупка, в която падам.

Да искам винаги само този,

който ме кара да страдам.

Този град, във който се влюбих,

защото бях влюбена в тебе.

Теб те няма. Не се изгубих.

Люшкам града като малко бебе.

05 декември 2023

Господ ли? Той съществува

само когато ми е удобно - 

стане ли време да се сбогувам,

висне ли облак злокобен,

имам ли нужда от рамо,

от мене щом се отнеме,

само тогава, само

веднага съм на колене́.

Господ ли? Той не значи

нищо във мойта вселена.

Вярвам ли? Няма начин.

Стига да е до мене.

21.08.2020

топлото лятно начало,

в което двамата падаме.

падаме меко, вяло

и бързо в тревата лягаме.

лягаме мокри, вързани

здраво на топка в краката си.

няма защо да бързаме,

тиха е, мърка, реката.

няма защо да тичаме,

диша се кротко, тихо.

ти си за бавно обичане - 

гушка, облиз и стихове...

21.05.2019

Град как се прегръща, те питам,
как да разгърна ръцете?
Научих се как да скитам,
а как да отворя сърцето?

Да падна ли, да целуна земята,
да напиша ли върху камък поема,
да мълча, да изплача реката
или с войската да го превзема?

Как се прегръща град, те питам,
след ходене нашир и надлъж,
след толкова много скитане,
как се прегръща мъж?

29 ноември 2015

опитвам да ти се извиня, когато
ми казваш, че те горя на огън.
ровичкам със шепи да намеря вината.
караш ме да се виждам злобна. много..
но в ума ми - септември. лилавата стая.
Тя - мъртва. аз искам някъде да потъна.
а в очите ти виждам как си мечтаеш
колко
искаш
искаш
искаш
да те целуна.

спри да протягаш ръце към мене.
не мога повече. слагам невидима шапка
и с изхлузените от детство колене
тичам без да чувствам вина нито капка.


19 април 2014

това се превръща във състезание -
на колко ще им разкървавя петите.
един спукан буркан.. два.. без разкаяние..
той се порязва, а аз си крия очите.

това се превръща вече в безумие -
някакъв смешен реванш да достигна.
да закръгля луната до пълнолуние..
стой, че ми влезе в окото мигла..

стой, че престъпиш ли става остро -
тия буркани май нарочно ги чупя.
махни се оттук! най-просто..
не забравяй здрави обувки да купиш!

и преди следващият да си пореже
петите заради спуканите буркани -
правилно да почна да ги подреждам.

А той дано чуе мойте закани.



18 април 2014

ненаписана поема (или защо не се влюбих в теб)

тя спи.
светът лежи върху миглите й,
както тежи върху раменете й
и аз искам да го поема
вместо нея,
протягам ръце да хвана
прашинките върху миглите й,
но тя отваря очи
и аз отдръпвам ръце
като дете,
което са хванали да краде
нещо не-негово:
нейната сила
сама да подпира
собствения си
свят.

тя говори.
аз се превръщам в глобус,
който се върти около нея,
а тя разказва
за държави и столици,
прави грешка,
но аз не я поправям,
защото си мисля:
тя знае всичко
и дори когато не знае всичко,
нека си мисли, че е така.
но глобусът в мен
спира внезапно
и се чувствам като престъпник,
лишил я от правото й
да се учи
от грешките си.

тя обича.
не мен.
аз се вкопчвам за нишките,
които водят към нея:
като паяк, който плете
дома си, разрушен
от метла.
но покривът всеки път
ми се срутва в ръцете
и аз спирам
да строя дом за мене и нея,
защото
нея я няма,
а дом за един
не е Дом.

25 април 2014

"Някой ден с теб ще станем безсмъртни,
ще се срещнем на Млечния път."
Владо Любенов



разкажи ми - красива ли е земята оттам?
студено ли е, имаш ли нужда от нещо?
напиши ми списък - по звездите ще дам
цялата моя обич + твоите вещи.
развяваш ли си цветните рокли
директно под носа на Луната?
нали не ти трябва бинокъл,
за да осветяваш пътя на бате?
там горе, на кого сплиташ косите?
удобно ли е да ходиш боса?
има ли къде да жужат пчелите,
или от дядо пита с мед да ти нося?
нали не ти е странно без пръстени
(като очите си ти ги пазя!)
дано поне хората не са смръщени,
че такива най-много ги мразим..
обичам те до кожа, кости и плът.
лека нощ, мой поспаланко!
среща в 7 -  на Млечния път.

Целувам те по нослето,
Данко.

23.11.13

http://vimeo.com/79555177#

Затварям очите и виждам - момче плаче.
Отсреща му казват "Не може оттука да минеш."
А Левски отгоре ги гледа и гарвани грачат.
Апостоле! Виж. За това си загинал.
Вапцаров го каза: "Изгубили свойта посока."
Уж бранят, а злото зад гърба им се крие.
А някъде горе - високо, високо
от мъка вълците на Ботев пак вият..
И после ще питат момчето: "Защо?
Няма смисъл. Ще трогнеш малцина."
Отговаряй направо по същество -

Защото РОДИНА.


16.11.13

този свят се оказа по-недостатъчен, 
отколкото очаквах, 
идвайки към него.

при мен беше зима и валеше сняг,
а тук грее
странно декемврийско слънце
(или поне мама така каза).

при мен беше тихо
и имаше обич,
а тук е грубо и
всеки се блъска в душата ти.

при мен ръцете ми бяха бели,
а тук ти пипат сърцето
с пръсти, облечени в сажди.

при мен се танцуваше,
не слагах обувки.
тук събуеш ли се бос
ти изсипват карфици под нозете
и те сочат с пръст, 
докато се опитваш
да изтанцуваш душата си,
а те не ти дават.

заспивах под звездите
и чувах шепота на Нищото,
а тук легна ли на полето
да гледам нагоре
ми светят с фенерче
в очите.

там обичах, отварях се цялата,
пълних на другите шепите,
тук ме питат
защо какво искаш луда ли си каква е тая обич какво да я правя

и са ме научили и мен така да питам.

този свят се оказа по-недостатъчен,
отколкото очаквах,
идвайки към него
и 
ме е страх да не си тръгна
по-недостатъчна,
отколкото дойдох.

13.11.13

да ти се сбъдне желанието


да съм момичето на всички момчета,
да не принадлежа само на тебе.
да ме държат плахо в ръцете си
като новородено бебе.
да имам сто, при които да мога
да отида, щом стане трудно.
изгоря ли си дланите в огъня,
веднага от сън да се будят.
да ми търсят лек за ръцете
и точно като по книга -
през девет планини и морета -
до края за мен да стигат.
само да кажа - провесват въже,
бесят се над любимия си килим.

аз съм жената на всички мъже
и не принадлежа на нито един.

02 ноември 2013

Как боли, птичке моя.. Недей да отлиташ..

Така е невъзможен без теб светът.

Като направя крачка и, а-ха, залитам.

Няма ги ръцете ти да ме задържат.

Няма ги думите ти да ме изправят

сама като си подкося пак краката.

Страх ме е, птичке, да не те забравя..

Без теб защо се върти земята???

Защо още не съм се строшила

на милионите си съставни парчета..

.. но после те няма да ги зашиеш

и да ми целунеш нослето..

и за кого ги редя тия думи,

щом после няма “обичам те! пиши още!”

сърцето ми хиляда куршума
го раздират вече 15 нощи.

Как боли, птичке моя.. не отлитай..

Страх ме е да не те забравя.

Постой за малко с мен под звездите.

После подай ръка и.. само направо.

24 септ-13

бяла приказка съм, лесно се цапам.
внимавай с какви пръсти ще ме измислиш.
като бръкнеш с ръце във долапа,
недей със същите да ме пишеш.

не ме разпъвай на кръста с пирони,
драматичен сценарий не ми давай.
не ме накичвай със златна корона,
предпочитам венче от тинтява.

не ми слагай фалшив финал.
няма нужда от театралност.
аз искам вечер, до мене заспал,
да те обичам така - безфинално.

27 юли 13

.

хората си правят списъци за покупки,
аз пиша списъци за живеене:
да не се съмнявам в собствените си стъпки,
пред публика повече да не пея.
да пера черно и бяло отделно,
че да не си цапам позитивизма.
да почна да ям разделно,
да му тегля майната на кариеризма.
никога, повтарям, НИ-КО-ГА,
да не се съобразявам с момчета.
да понамаля малко виковете.
да не се влюбвам в поети.
да говоря по-често с мама
(и изобщо с всички, които обичам.)
да не отварям зараснали рани,
да изоставя манията за величие.
и като направя някаква грешка,
да не се слагам в най-черния пъкъл.
да си напомням - човешко е.

последно - да се науча да млъквам.

.

"baby, i'm coming to get you"
ми изкрещя и към мен се затича.
къде, за бога, са им поетите??
защо е така прозаично?
давам ти непосилна задача -
вместо да се правиш на пруст,
от любов щом искаш да ме разплачеш -

вапцаров научи наизуст.

.

ти си като пясъка,
който ме пари вечер,
когато стъпвам боса
по плажа.
ти си първият,
на когото искам
сънищата
да си разкажа.
ти си онзи
рицар без броня,
дето само в приказките
го има.
и като пиша за теб,
ми се получава
най-точната
рима.
само дето
ние двамата
все не можем
да се получим.

и скимтим
за късче любов
като примрели от глад
кучета.

девет нощи към тебе тичах

през девет ниви с росни крака.

опознах се - и бях момиче,

минзухарче, врабче, река.

девет пъти във теб се влюбих,

девет замъка построих.

и от страх - да не те изгубя - 

девет книги ти посветих.

ходих даже при девет жрици.

девет хора ми казаха "луда!"

девет пъти написах "обичам."

и на десетия се събудих.


2 юни 2013

                                    леля

искам да седна до теб,

да ти хвана ръката,

да те цункам по бузата

и да ти заразказвам

как

когато ми е трудно,

винаги си представям

какво би направила

ти.

колко много
МРАЗЯ
мъж да ми казва
да се усмихна.
едно такова
арогантно и властно е.