това е ужасно непоетично,
но пък ужасно го обичам.
аз ти казах:
'липсва ми как в българия,
когато видя познат на отсрещната улица,
му изкрещявам името,
затичвам се към него
и го прегръщам.
и не се чувствам неудобно.
а тук сякаш съм заклещена
от очакванията на другите
да се държиш сковано и прилично,
да не си изразяваш емоциите.'
и ти ми каза:
'направи го,
ще се отдалеча от теб
и ще се направя, че не те виждам,
ти се развикай.'
и на пешеходната пътека
ти ми обърна гръб
и бързо тръгна в другата посока,
виждах на ъгълчето на устните ти
как се усмихваш.
[такава усмивка имаш..]
и си мислех за онова, дето
ако стоиш някъде сам сред тълпата,
си мисли, че очакваш някого
и го търсиш сред лицата.
и те догоних,
и извиках
'ЧАРЛС!'
затичах се
и те прегърнах.
никой около нас не забеляза.
и ти каза:
'виждаш ли,
същото е.'
Обичай ме – само че от дистанция,
от такъв като теб нямам нужда.
Слагай си на гърба тежката раница,
излез от стаята и не ме събуждай.
Обуй си обувките. Хич не ми се мръщи.
Не, не съм ти ги чистила.. господи боже..
Я ако обичаш само не ми крещи.
Тая – твоята логика – ми е адски сложна.
Нито съм ти се врекла във вечна вярност,
нито помня да си ми давал пръстен.
Тия глупости за двете полярности,
са изключения и се броят на пръсти.
А пък да знаеш колко си ми ненужен,
и как за мен хич не си готов..
как аз със нищо не съм ти длъжна –
най-много пък със любов.
12 авг 2012
03:23
Накара ме да се чувствам така сякаш
друга не виждаш, когато мене ме има.
Че ще ми триеш сълзите, когато плача,
че във твоите ръце никога, никога не е зима.
Че съм специална, по-, най-специалната.
Че точно мен цял живот си ме търсил.
Че с целувки ще ми лекуваш раните,
ще се подреждаме като детски пъзел.
Че да се обичаш е все пак най-важното.
Че другото, все някак, се подрежда.
Че ще живеем някъде близо до плажа,
че сърцето ти е пълно само с надежда.
И само Л-Ю-Б-О-В. Дори да я сричаш.
Дори когато мразиш. Вовеки.
Че аз все пак мога и да обичам.
А ти можеше да бъдеш Човекът.
20 ян. 03:58
