опитвам да ти се извиня, когато
ми казваш, че те горя на огън.
ровичкам със шепи да намеря вината.
караш ме да се виждам злобна. много..
но в ума ми - септември. лилавата стая.
Тя - мъртва. аз искам някъде да потъна.
а в очите ти виждам как си мечтаеш
колко
искаш
искаш
искаш
да те целуна.

спри да протягаш ръце към мене.
не мога повече. слагам невидима шапка
и с изхлузените от детство колене
тичам без да чувствам вина нито капка.


19 април 2014

това се превръща във състезание -
на колко ще им разкървавя петите.
един спукан буркан.. два.. без разкаяние..
той се порязва, а аз си крия очите.

това се превръща вече в безумие -
някакъв смешен реванш да достигна.
да закръгля луната до пълнолуние..
стой, че ми влезе в окото мигла..

стой, че престъпиш ли става остро -
тия буркани май нарочно ги чупя.
махни се оттук! най-просто..
не забравяй здрави обувки да купиш!

и преди следващият да си пореже
петите заради спуканите буркани -
правилно да почна да ги подреждам.

А той дано чуе мойте закани.



18 април 2014

ненаписана поема (или защо не се влюбих в теб)

тя спи.
светът лежи върху миглите й,
както тежи върху раменете й
и аз искам да го поема
вместо нея,
протягам ръце да хвана
прашинките върху миглите й,
но тя отваря очи
и аз отдръпвам ръце
като дете,
което са хванали да краде
нещо не-негово:
нейната сила
сама да подпира
собствения си
свят.

тя говори.
аз се превръщам в глобус,
който се върти около нея,
а тя разказва
за държави и столици,
прави грешка,
но аз не я поправям,
защото си мисля:
тя знае всичко
и дори когато не знае всичко,
нека си мисли, че е така.
но глобусът в мен
спира внезапно
и се чувствам като престъпник,
лишил я от правото й
да се учи
от грешките си.

тя обича.
не мен.
аз се вкопчвам за нишките,
които водят към нея:
като паяк, който плете
дома си, разрушен
от метла.
но покривът всеки път
ми се срутва в ръцете
и аз спирам
да строя дом за мене и нея,
защото
нея я няма,
а дом за един
не е Дом.

25 април 2014